КЪЩАТА

“Наистина ли я продаде!? Ти си луд! Какви купони можеше да правиш!”

“Е, най-после я продаде! Само се рушеше, за нищо не ставаше! Ако беше почакал още малко, нямаше да вземеш никакви пари! А, и да почерпиш!”

Това бяха коментарите на моите приятели, когато разбраха, че съм продал къщата на село, на която бях останал последен собственик.

Местните съседи и някои роднини, останали там, не казаха нищо. Гледаха в земята и от време на време ми мятаха по един остър поглед.

Поглед, който сякаш разпъваше на огромен плакат гузната ми съвест. “Продаде бащината си къща! Край с рода!”

Уау! “Бащината къща”. Като го чуеш или прочетеш на онзи невидим плакат, направо те побиват тръпки. Това е като “майчиното мляко”. Да се чудиш дали те укоряват или направо те кълнат.

Да теглиш обаче една майна на еснафите никак не върви. Какво са ти виновни хората, че са се родили, отрасли и привързали към имота си, далече от градската суета и фините прахови частици. Че даже са се слели с него. Пуснали са корени между тухлите и по-надолу, между каменните основи, дълбоко в почвата.

Правилно прочетохте, тук на село всичко е камък. Няма бетон. Когато разчиствах къщата, за да придобие приличен вид за евентуалните купувачи, попаднах на една стара кафява кожена чанта. В нея дядовците преди мен старателно са прибирали и съхранявали цялата документация, свързана с къщата. Попаднах на Фердинандов акт от 1901 година, пиршество на неизвестен калиграф, сътворено с все още черно като катран мастило. От изящните ръкописни талази ставаше ясно, че тогава е узаконена собствеността върху земята на всичките ми предишни дядовци и прадядовци.

После издърпах една прозрачна оризова хартия, сгъната на четири и прокъсана по сгъвките, в която друг калиграф с по-модерен тънкописец беше начертал и надписал първата скица на къщата. Ако трябва да бъда по-точен, “скицЪ” и от 1920 година.

Тогава се сепнах. През цялото време съм си мислил, че тази къща е строена някъде по време на Втората световна, но ето че тя се оказа столетница. Само че с купувачите вече си бяхме стиснали ръцете и нямаше време и място за сантименталности.

Все пак, реших да я огледам за последно. Ей така, защото съм чел, че така се отпушвала носталгията, а носталгията дърпала тапата на добрите спомени. А добрите спомени били онова, дето крепяло човешкия дух и разчувствало сърцето, което тупкало по-бързо. Така се подобрявало кръвообращението и човекът даже осъзнавал дали склерозата вече го е хванала или има време.

Ето я лятната кухня. С огромната тухлена фурна, гордостта на дядо ми. В нея се побираха шест агнета за Великден. Помня наизуст цялата процесия и процедура. Фурната се опалваше още от обяд. Когато тухлите вътре нажежаваха до червено, комшиите като патета в индианска нишка донасяха тежките алуминиеви тави с агнетата. Под тях слагаха неизменното кисело зеле. Агнето се покриваше или със зелев лист или с мокри вестници. По-модерните ползваха фолио. Дядо ми ги напъхваше и подреждаше с една мотика. После отворът на фурната се затваряше с една тикла (за тези които не знаят, това е дялан плосък камък), тя се затискаше с дълъг и дебел прът, а краищата й се омазваха с кал. Това се случваше надвечер.

После всички си лягаха в очакване на утрото на Великден, когато агнетата щяха да са готови. Дядо ми никога не мигваше. Беше толкова лаком, горкият, че едвам устискваше до шест сутринта, когато сам разчупваше спечената кал, махаше тиклата и издърпваше нашата тава.

“Иване, Иване, бааа!”. Ей този вик ме будеше няколко Великдена подред в шест и половина сутринта, когато мляскащият ми дядо ме разтърсваше за раменете. “Ставай да опиташ, докато е топло! Да видиш как му се разкапва месцето от кокала!”. Винаги ставах. В детските и ученическите години, воден от ненаситния ми младежки апетит. През студентството обаче мрънках и главата ми не се надигаше от възглавницата. Все пак бяхме пили до два и половина през нощта и в устата ми нещо се разлагаше. За да не го разочаровам обаче, дъвчех и преглъщах агнешкото. Един такъв подпухнал, сънен и неизтрезнял. В шест и половина сутринта!

Постепенно комшиите остаряха, започнаха да измират и агнетата във фурната ставаха по-малко. А колкото по-малко са тавите, по неефективна беше фурната. Защото ако сложиш само едно агне, на сутринта ще намериш въглен. С Демокрацията пък и агнетата сякаш имигрираха. Фурната запустя и излъчваше отвътре дъх на мухъл и кариес.

Стигнахме до пристройката с бъчвите. Боже, какво вино правеше дядо ми! Представете си, беше майстор на бяло вино от сорта мерло. Е, не точно бяло, но едно такова кехлибарено. Номерът беше веднага чепките на обраното мерло да минат през една преса, да се отцепи розовия сок и той да се изсипе в отделна бъчва. Обожавах това вино. Така и не се научих да го правя. Тъкмо реших да наследя занаята и дядо ми взе да започва да забравя. Е, поне бях най-големият му потребител.

Пустият му алкохол изпълваше цяло помещение към лятната кухня. Беше на особена почит и на поне десет рафта, защото в тази къща се правеше и пиеше най-добрата дрянкова ракия и вино. Чувал съм, че дядо ми имал навика да се презапасява и бил вградил на различни места в стените по няколко бутилки с алкохол. Както се изрази моят калеко, ако един ден тази къща се срути, ще дрънчи на стъкло. Така и не проверих дали наистина има такива скривалища в къщата. Може би защото не намерих онази мотика до фурната.

Като стана дума за мерло, сетих се за онези напрегнати септемврийски утрини, когато поемахме към лозовите масиви за гроздобер. Беше хем вълнуващо, хем уморително. Завличах цяла бригада мои приятели в къщата, разполагахме се в стаята на приземния етаж, а баба ми и дядо ми благодарствено ни пояха и хранеха предишната вечер. За да сме имали сили. На всеки се падаше горе-долу по половин кило ракия и едно шише вино. Баба ми нарязваше треперещо прясно козе сирене и поднасяше топъл хляб с домашно масло. Това масло го биеше в една стара пералня, в която сипваше млякото от козите. Дядо ми пък поднасяше огромна тава със свински мръвки. (Да, и прасе имаше в къщата, освен кози!).

На сутринта започваше терорът. Дядо ми ни изритваше от леглата още в шест часа да берем грозде. Ние главоболно скимтяхме и молехме поне за едно кафе, а той непреклонно отсичаше: “В селското стопанство кафе няма! Ще си го пиете в София”. И ние беряхме мълчаливо грозде, главите ни безкофеиново туптяха, а полуделите от гроздовия сок оси чат-пат ни жилеха.

Постепенно се свърши и с гроздобера и със студентството. Дядо ми остана последният обитател на къщата, преди леля ми да го прибере при себе си, защото не помнеше, че е ял преди десет минути.

Къщата опустя. Сви се сякаш, стана по-мрачна, по стените й избиха бръчки. Тлъсти паяци плетяха още по-тлъстите си мрежи в ъглите и сякаш въздишаха. Със сигурност чувах тях, аз не съм чак толкова сантиментален.

И тук стигаме до същинския въпрос. Не ми ли трепна сърцето, като реших да продавам къщата? Бащината къща. Майчиното мляко. Дядовата ракия...

Мен повече ме вълнуваше сякаш въпроса не какво ще кажат хората, а какво ще каже КЪЩАТА. Тази неочаквана столетница, която попиваше от век алкохолни пари и сълзи. Със сигурност ме гледаше сега с олющеното си лице и поради своето безмълвие прозорците й ме облъчваха с укор. Или може би КЪЩАТА ме гледаше с облекчение и благодарност. Имаше ли какво да ме спре от сделката?

Да, в тази къща имах своя ПЪРВИ и ПОСЛЕДЕН път.

Само не си мислете, че става дума за сефтето. Не. Не знам поради каква причина, но в тази къща не съм правил любов с никого. Просто така не се случи!

В къщата за ПЪРВИ път видях смъртта. А бях само на четири. Смъртта приличаше на един безкрайно красив спящ мъж. Излъчваше такова спокойствие, че на мен за момент ми се прииска да тръгна с него. Къде, един господ знаеше. Пилешкият ми детски мозък още по-малко.

В същия този ден видях за ПОСЛЕДЕН път баща си. В началото, както споменах, му завиждах на спокойствието и блажения сън. После нещо ме разтревожи и аз започнах да му говоря. Обещавах му, че ще му купя баничка, само и само да отвори очи. Само за един миг да ги отвори и аз ей такава баничка ще му купя. Виках, защото разни бабички, целите в черно покрай мен, пищяха и нареждаха и така ме изнервяха. Така и не ме чу баща ми. Никога не можах да му купя ей такава баничка.

Може би затова в един момент започнах да се страхувам от къщата. Може би и затова никога не правих любов в нея. А в нея все по-често започна да отскача смъртта. В началото за малко, после стана наемател, а накрая направо си се самонастани.

Затова я продадох. Когато едно нещо има своя първи и последен път, най-добре е да затвориш капака на кутията и да освободиш сърцето си от нея. То, сърцето, все повече се задръства с годините и някои неща трябва да се изхвърлят от него. За да не заприлича на вмирисано клошарско мазе. И за да може да продължи да би е. Колкото може повече.

Намерих купувачи, които със сигурност няма да правят така, че черният креп отново да забулва лицето на къщата. Поне не и скоро. Те се готвят да я подмладят, да й изгладят бръчките, да й сложат червило, сенки и очна линия. Дори и една розова стая се канят да направят. С едни две по-безгрижни четиригодишни. Дето ще накарат КЪЩАТА отново да се усмихне. Да се почувства, ако не друго, то поне като Веселата вдовица. И да продължи.

Защото една къща живее по-дълго от стопаните си. Особено ако е зачената с любов. Тя е тази, дето държи каменните основи и керемидите по покрива. Независимо колко пъти смъртта е вършала в нея. Иначе, ако не е била закърмена преди сто години с любовно мляко, да е рухнала за миг. Или пък моите дядовци и прадядовци да са я разрушили до основи и да са направили малък бутиков хотел.

Аз си мисля, че една къща може да живее и двеста години. Особено, когато уцелиш момента да настаниш нови стопани в нея. Нови човеци, с нови мечти и нова любов. Тя, КЪЩАТА, всичко попива!

Така че, къщата ще ме разбере. Даже ми се струва, че леко ми намигна. Да не забравяме, че всички сме доволни. Не съм я подарил, а съм я продал на добри пари. Няма да се излагаме я! Тя, къщата си има чест и достойнство. Иначе щеше да ми метне един улук връз главата.

Е, хайде, къщо, със здраве! Пък ако някой ден случайно ти дойда на гости, не ме връщай! Ще донеса две ей такива големи банички!